Висок детски глас стресна тишината в ресторанта на хотела. Всички обърнахме глави в посока на поздрава, където гласчето изстрелваше думи като стар картечар.

- Добро утро на всички! Аз съм Боби и ще ставам водолаз, вече имам очила и шнорхел и ще се гмуркам. Обаче първо ще закусвам. - Боби се огледа, пое дълбоко въздух и каза още по-рязко. - Избирам онази маса, щото тя е за водолазите. - още по високо повтаря - КАЗАХ, ДОБРО УТРО!

- Добро утро! - Всички ние, послушни и стъписани отговоряме в хор. Ресторантът се събуди.След закуска, Боби ме вижда във фоайето и хуква срещу мен. Ураган от въпроси и обяснения ме връхлита, а сериозно детско лице очаква от мен отговори.

- Аз сега ще ходя там, на брега и не обичам пясък, обичам вода, а за водата имам страхотни, специални очила. И шнорхел имам. Знаеш ли какво прави шнорхела? Дишам под водата с него. Сега малко съм зает, трябва да отида да се преоблека. Да си взема и пояса. На 4 съм и се казвам Боби.

Отговарям, до колкото ми се даде време за отговор. По-късно ме вижда на плажа и пак хуква срещу мен, хваща ме за ръка и ме завлича във водата. Показва ми цялата екипировка и не спира да бърбори за водолазите и какво се вижда през очилата. Майка му ме заговаря. Разказва за Боби. Малчуганът мълчал до 2 години и точно когато намерила психолог за проблема, Боби проговорил. От тогава не е млъквал. Говорихме общо за късното проговаряне.
А Боби има мечта. И не забравя, че трябва да получи отговор.