Увереност в себе си. Да започнем от начало.
Съществуват три основни причини за ниската самооценка. Първата – целият набор убеждения, представи и ценности, приети от родителите. Втората – уникален набор от упреци и порицания, придобити през годините в училище, започвайки от изказаните и лъжливи понятия, наложени от учителите и завършващи с разнообразни тестове за професионална годност и IQ-тестове. Третата причина обединява обединява религиозното възпитание с прекомерни акценти на чувство за вина и недостойност. Въпреки, че факторите, способстващи формирането на ниската сабооценка са много повече, тези трите са най-важните. В тази статия, ще разгледаме първата от тях.
Общопризнат е фактът, че ниската самооценка на родителите много обуславя нашата собствена оценка. В голяма степен това се отнася за майката, защото с нея ние прекарваме тази част от нашия живот, когато сме особено възприемчиви и впечатлителни. Доколко болшинството възрастни живеят в съответствие с лъжливи убеждения, представи и ценности, всичко това е като заразна болест, която се предава на децата посредством отношенията, действията и влиянието. Ако родителите живеят с чувство за собствена неадекватност и непълноценност, децата се чувстват по същия начин и в резултат губят способността да се справят дори с най-простите жизнени задачи, независимо дали са в къщи или в училище. Общо взето, лъжливите предположения на родителите се превръщат във „факт“ в живота на детето. А защо се случва това?
От момента на раждането и например до петгодишна възраст, вашият мозък се е развивал със стремителни темпове. Психологията нарича този период – ускорено развитие (период на натрупване), когато мозъкът получава основополагаща информация, най-важните впечатления, благодарение на които се формират моделите на поведение. Лесно е да се забележи, че ако в този период родителите са били с ниска самооценка, то впечатлителното съзнание на детето леко ги попива като отношение към живота.
Зараждането на ниската самооценка произхожда от първата грешка, когато детето е наречено „лошо момиче“ или „лошо момче“. Детето интерпретира тези думи като убеждения, че действително е „лош“, когато в действителност „лоши“ са били само действията му. Изобщо, лоши деца няма. Единственото „лошо“ качество на всяко дете е отсъствието на знание за това, което дава положителен резултат.
Разбираемо е, че има някои неща, които децата не бива да правят и които изискват дисциплинирани действия. Но сами по себе си те в никакъв случай не правят децата плахи. Когато чуваме възрастен да казва „плаха девойка“ или „плах младеж“, то ние веднага се отъждествяваме с постъпките си, вместо това признаем, че постъпките са само едно средство за удовлетворение на първостепенни потребности. Ако на дедето не бъде обяснено това в ранна възраст, то ще се счита за лош и впоследствие ще страда от чувство за непълноценност и неадекватност, програмирани в подсъзнанието му. По-късно подобни чувства се проявяват под формата на срам, самоосъждане, угризения на съвестта и най-лошото от всичко - вина.
Ниската или негативната самооценка се формира и посредством сравнения. Когато родителите сравняват детето с брат, сестра или страничан човек, детсктото чувство за непълноценност пуска дълбоки корени. Вместо критичните нападки, необходимо е детето да бъде поощрявано, избягвайки негативното програмиране – „ти си прекалено добър, за да позволиш да се случи това“.
Отсъствието на признание от страна на родителите – втората голяма грешка при възпитанието. Болшинството възрастни отделят твърде малко внимание на детските чувства, желания и мнения, говорейки им стандартните баналности – „детето трябва да бъде видяно, но не и чуто!“ или „мама, татко знаят най-добре.“
Нерядко протестът на детето се възприема като лична обида или възмутително неуважение. Според психологията, подобно отношение свидетелства за ниска родителска самооценка, изразяваща се в стремеж на родителя винаги да бъде прав.
Плашещо е огромният брой родители, които смятат, че децата им са длъжни да осъществят мечтите и стремежите им, да живеят живот, който не им подхожда. Трябва да се разбере следното – детето не може да съответства на завишените стандарти, защото няма този емоционални, интелектуалени и физически способности. Външността се явява една от важните причини за занижена самооценка. Много деца страдат от физически, умствени или емоционални недостатъци. Ако постоянно се говори, че детето е „твърде дебело“, „твърде висок“, „твърде нисък“ и т.н., у него се развива устойчив комплекс за непълноценност, който много трудно ще бъде преодолян в последствие.
Някои родители извънредно много отделят внимание на парите и материалното благоденствие. Децата свикват с това и стават заложници на материалния образ на живота. Много от тях се женят заради парите и след това плащат висока цена за това, което имат. Когато на материалното благосъстояние се отделя прекалено внимание, няма нищо чудно, че детето, израствайки, свиква да изразходва пари, които няма. То често се превръща в нищожна вещ, с цел да впечатли непознати хора. Постепенно, детето все повече привиква със стремежа към богатство, чрез който компенсира комплекса си за непълноценност.
Твърде даващите или отдадените родители, хора с прекалено развито чувства за собственост, превръщат своите деца в емоционални инвалиди. Лишени от необходимата мотивация, даваща сила за посрещане на всякакви жизнени ситуации с увереност и спокойствие, тези деца изостават и избират път с най-малко съпротивление. Отсъствието на самодостатъчност влече след себе си чувство за неадекватност, а в последствие формира занижена самооценка.
Въпреки наложеното мнение, че възпитанието на детето е основано на системата за поощрение и наказание, тя гарантира формиране на ниска самооценка. Родителите са длъжни да позволяват на детето да греши, за да усвои жизнения си урок. Детето не бива да се бои от наказание. След като усвои урока си, детето никога повече няма да повтори грешката. Той трябва да знае, че каквито и да са грешките му, то ще получи собствената си награда и последствията от собствените си грешки. Колкото по-рано се случи това, толкова по-добре за него! |
